Родопа планина

Родопа планина

 
Мазан Метьо получил в дар позлатен часовник от Живков
 
 

Питали ли сте се някога какво е общото между асфалта и чевермето? И дали е вярно, че популярната фраза от предишния мандат на премиера Борисов „Асфалт не се яде!“ добива друг смисъл в едно родопско село. Защото там асфалтът е положен точно заради специално ястие. Не какво да е, а това, с което родопчани посрещат векове наред най-скъпите си гости - чевермето. Благодарение на баш майстора чевермеджия Мехмед Кърджалиев пътят до родното му село Кутела е асфалтиран в началото на 80-те години на миналия век.


Всъщност много малко хора знаят кой е Мехмед Кърджалиев. Но ако попитате който и да било родопчанин за прякора му Мазан Метьо, с усмивка ще ви заговори за него. Та този същият човек, който вече не е между живите, наред с асфалта за селото е получил и прозвището си. И до днес близките му хора, когато говорят за него, казват Мазния. Заради тази история: На известните Хайдушки поляни майсторът чевермеджия от Кутела завъртял поредното чеверме за соцелита и водел духовит диалог с бившия първи Тодор Живков. „Ще ми намажеш ли филия с мазнината, която капе от чевермето?“, питал Тато. „Ще ти намажа, ако ти мазнеш пътя до Кутела с асфалт“, шеговито отговорил чевермеджията. Не след дълго машините положили настилката върху 8-километровото трасе, вляво от главния път от Смолян за Баните. А заради „мазването“ Мехмед се сдобил с прякора Мазан Метьо.

 

 

Мъжете в кръчмата в Кутела с охота разказват за чевермеджията, станал емблема на селото.

Мъжете в кръчмата в Кутела с охота разказват за чевермеджията, станал емблема на селото.

 


Блага дума и чеверме железни врати отварят


Още краеведът от миналото Стою Шишков нарича чевермето представително ястие. А историкът доц. Христо Гиневски доказва, че то навлиза масово в бита на родопчани през ХVIII-ХIХ век, когато овцевъдството в Средните Родопи е много добре развито. Тогава в региона са отглеждани от 700 хиляди до един милион овце. „Повечето придобивки в Кутела с чеверме сме ги получили. Дойдеха управниците, Мазан Метьо заденеше торбата с ножовете и тръгваше към Хайдушки поляни да заколи агнето, да го одере и майсторски да го изпече на шиш. После ги събирахме край огъня и от дума на дума кротко казвахме какво е нужно на селото“, разказа бившият кмет Нойчо Горанов (77 г.), управлявал родопското село в годините от 1966 до 1979-а.


Заедно с още десетина мъже той е седнал на раздумка в една от кръчмите в Кутела. С първото споменаване името на Мазан Метьо в барчето избухва смях. „Цял ден може да ти разказваме за него и мохабетите му“, смеят се мъжете. Сред тях поне трима са роднини на известния с майсторлъка си и чувството за хумор родопчанин, тъй като той имал петима синове. „Внук съм му!“, гордо казва 52-годишният Росен Димитров. Освен него чевермеджията има още 8 внуци, пръснати в различни населени места.


Отдавна знам историята за позлатения часовник с гравиран подпис на Тато на гърба му, подарен на Мазан Метьо от Тодор Живков при едно от посещенията му в Родопите. И подхващам разговора за тази случка, а и искам да видя подаръка. „Не е тук. При един от братовчедите е, но съм го виждал много пъти. Марка „Ракета“ е. Подарен е на дядо от бившия първи не заради лакърдиите, които разтягал пред него, а заради майсторлъка му - неговото чеверме само се отделяше от костите. Веднъж пак го викнали да изпече агне за Тодор Живков и свитата му от Политбюро. Цял следобед въртял шиша край огъня, после набрал четуна (борови или елови клони), настелил я върху ливадата и помолил някой от хората на Живков да хване другия край на шиша. Двамата занесли чевермето над клоните, само веднъж го тръснали и месото само паднало върху естествената тава с дъх на смола. Толкова добре било изпечено, че без усилия капело от кокалите“, спомня си Димитров.


Мазан Метьо става герой в книга за Кутела. Пенсионираният учител Свилен Комитов подготвя книга за село Кутела, в която на Мазан Метьо ще бъде отделено специално внимание. „Докато постави овцата на огъня, не приказваше много. Пушеше доста, по две кутии цигари „Ударник“, но започнеше ли да върти чевермето, гълташе малко гроздова и разказваше шеговито живота си. „Кажеха ли му, че Тодор Живков идва, той


обличаше новите дрехи


и поемаше за местността над Кутела, която тогава беше в пределите на ловното стопанство „Кормисош“.


Тато идваше да ловува там с Пенчо Кубадински, често водеше и Гриша Филипов, Станко Тодоров, Цола Драгойчева, Дража Вълчева, Александър Лилов и Петър Младенов. Нашият Метьо мажеше агнето с лойчица, обръщаше го, а когато вертолетът кацнеше на ливадите, той вече беше готов с чевермето.


Славата го споходи, след като Живков му подари часовника, след това не минаваше чеверме без него в региона“, допълва Комитов. Майсторът починал през 1988 г. - малко преди да настъпи политическата промяна у нас.

 

Курорт Хайдушки поляни – несбъдната мечта

 

Някога кутелци мечтаели красивата местност над селото им на 1700 м надморска височина да стане курорт. И сега мечтаят за същото, само че вече виждат несбъднатата си мечта като химера. „20 чевермета да изпечем на управниците, все тая. Едно време поне правеха това, което обещаеха, а сега се наслушахме на празни приказки“, казват мъжете в кръчмата. Във високопланинската местност, приютявала хайдути и участници в Илинденско-Преображенското въстание, има изграден язовир, който навремето гъмжал от пъстърва. Планинската риба била в изобилие и в река Кутелска, която се вие край пътя за селото. Риболовът за простосмъртни обаче бил забранен, там въдици мятали само избрани партийни другари. И пак заради тях Хайдушки поляни не станал курорт, тъй като врявата на почиващите ще прогони дивеча, който години наред е апетитна примамка за политиците ловци в Родопите. „Някога, когато в Пампорово е имало една-единствена почивна база, братът на проф. Константин Чилов от Славейно - индустриалецът Никола Чилов, е имал готовност да вдигне почивна станция с 250 стаи за работниците му от заводите в Костинброд.


След 1944 г. го сметнали за капиталист и не му позволили. После имаше проект със ски писти и спортно училище, но близостта на дивеча в „Кормисош“ го спря. Преди десетина години кметицата на Смолян Дора Янкова заговори за ново курортно ядро „Хайдушки поляни“. Устройствените планове уж са готови, но кризата отново спря изпълнението“, следят хронологията местните.

 

Сийка Суркова

в-к Преса

„Ако някога намерите имането ми, конете ще си подковавате със злато“, казал римски владетел, преди да напусне централния дял на Средните Родопи
 
 

„Ако някога намерите имането ми, конете ще си подковавате със злато“, казал римски владетел, преди да напусне централния дял на Средните Родопи. Легендата за несметното му богатство, останало в планината, все още е жива. Предавала се е от поколение на поколение в селата на границата между общините Смолян и Баните - Белев дол, Малка Арда и Кръстатица. Емблема на заровеното злато и иманярските нашествия през вековете станал Шилнестият камък в местността Врапово. Преданията разказват, че точно в околностите му е скрито внушителното имане на владетеля. Острата скала е единственото място без растителност в планината върху централния път за известното с минералната си вода село Баните.

По време на прокарването на пътя от Баните до Петково през 1937 г. около разклона за Кръстатица работниците извадили три големи съда със златни монети, разказа кметувалият цели 30 г. в Белев дол Бойко Чолаков (75 г.). „Никой не знае кой тогава е прибрал златото. По-късно през 60-те години на миналия век в същия район по време на геоложки проучвания отново са открили глинен съд, пълен с монети. Лично компресористът, който е работил на обекта, ми разказа как една сутрин е намерил мястото разкопано от иманяри, а в земята се виждало гнездо от делва. Тиклата, върху която той си почивал в местността Козарника, била обърната през нощта, а под нея зеела празната дупка“, спомня си Чолаков.

 

Живото предание

 

За живот преди хилядолетия около Шилнестия камък разказват основите на крепостна стена на по-малко от километър над него. „Местоположението й е стратегическо, подобно на Асеновата крепост край Асеновград. От нея се разкрива изключителна гледка“, казва председателката на читалище „Христо Ботев“ в Малка Арда Иглика Черкезова. От майка си жената знае, че в подземието на крепостта някога е имало голям запас от зърно. Местните хора и до днес разказват как мишки направили пътечки от жито, пренасяйки го от крепостта към Кръстатица.

Разковничето за намиране на богатството на владетеля е скрито в подземна вода, за която всеки в района знае, че съществува, но все още не е открита. От нея тръгвал синджир, който води до мястото, където е зарито имането, цитират преданието местните. Много от тях нееднократно са се опитвали да намерят умело скритото съкровище, но късметът не споходил никого. Други пък вярват, че жълтиците са прокълнати с тежки заклинания и дори не са помисляли да ги търсят. Късно вечер или рано сутрин по козите пътеки често се изкачват иманяри. Говори се, че около скалата са зарити златни сечива и инструменти.

 

Проклятието

 

„Казват, че съкровищата са защитени със заклинания. Едно от тях например е, че е заровено въже, което ще се превърне в змия и тя ще се появи, ако някой копае над имането. Често се говори и че който намери заровено злато, умира.

Най-вероятно тези, които някога са закопали богатствата си върху тях, са посипвали уранов прах, от който настъпва отравянето на иманярите“, разказва Чолаков. Според него имането край Шилнестия камък е много хитро заровено и може да бъде открито единствено със съвременни уреди. Местните се надяват несметното богатство да попадне в ръцете на археолозите, а не да стане плячка на иманярските нашествия.

„Всеки, който е посегнал на имането, е бил застигнат от нещастие. През 60-те години на миналия век трима приятели от съседното село Оряховец тръгнали да търсят златото и не след дълго всички починали.

Въпреки това не мисля, че страхът спира хората да търсят съкровището, но и досега то не може да бъде намерено“, допълва Черкезова. Кметството и читалището в Малка Арда смятат да включат Шилнестия камък в екопътека и да разказват на туристите легендите за заритото в околностите съкровище. 

 

Местността не е проучвана от археолози

 

В местността край Шилнестия камък и до днес не са правени археологически разкопки, категоричен е археологът Никола Дамянов, който 36 години е бил директор на Смолянския исторически музей и е автор на археологическата карта на Средните Родопи. Той също е чувал легендата за несметното богатство на римския владетел, заровено край Кръстатица.

„Аз знам повече от 3000 паметници на културата в Смолянска област. Нашата планина е ранно заселена и никога не е обезлюдявана. За съжаление почти няма обект, който да не е пострадал от иманярско нашествие“, казва Дамянов. Според него иманярите боравят с много по-модерна техника от археолозите. „Най-голямата грешка бе допусната при управлението на министър-председателя Филип Димитров.

Тогава всички музеи в страната трябваше да дадем пълни списъци на археологическите паметници на културата заедно с координатите за местонахождението им, защото предстоеше възстановяване на поземлената собственост. Иманярите се снабдиха с тях и до ден днешен копаят наготово“, категоричен е археологът.

Той не изключва възможността археолози да консултират иманярите заради ниските заплати на научните работници. Живеещите около Шилнестия камък родопчани пък още чакат учените да изследват района и да потвърдят или да отрекат легендите, които се предават векове наред.

 

Сийка Суркова

в-к Преса

Петък, 02 Януари 2015 09:10

Трите воденици - село Гърнати

Освен всички природо-географски красоти и дадености на Гърнати, то има и една архитектурна забележителност, криеща огромни истории и мистики около себе си. Това са трите старинни воденици, намиращи се в околностите на селото, строени още към края на 15, началото на 16 век.  Едната от тях носи името "Панкина воденица" и е разположена на Буреска река. Втората се нарича "Хаджикулова воденица",  намираща се по долината на Мъзълска река, а третата от тях носи наименованието "Ресимова воденица" и е също на Мъзълска река .

"Панкината воденица" е най-старата от трите. Името си носи от първият воденичар - Панко, навяващо на мисълта, че тя  е строена още преди идването на османците в Родопите . Последният неин воденичар бил от малкото селце - Усковце. Тя се намира на пешеходния път между Гърнати и Средец .

"Хаджикуловата воденица", намираща се в местността "Стока" е най - голяма като площ от трите - нейните воденични камъни са 4 на брой, а улея (коритото), по което идва водата е широко 8 метра. В нея идвали да мелят брашно и фураж и много хора от съседните села като:  Кочани , Диманово и Тънка бара. Преданието за нея е, че турските нашественици не могли да превземат селото цели 6 месеца, докато накрая заклали воденичаря и тръшнали вратите на воденицата. Едва тогава селото е превзето, поради това, че населението щяло да измре от глад.
Рашница от Гърнати
 
Третата воденица, наречена "Ресимова" крие огромна мистика, около себе си: "Млада сгодена мома, на която в следващия ден предстояла сватба(гезя), отишла в ранни зори на воденица, за да смели достатъчно брашно за гощавката. Тя разтоварила чувалите с зърно от самара на мулето и ги изсипала в коша на воденицата, където започнало да се мели. Денят бил дъждовен и валяло като из ведро. След като брашното се смляло, момичето го напълнило отново в чували, натоварила го и си потеглила към вкъщи. Но когато стигнала до моста над Мъзълска река, по който тя трябвало да премине, видяла, че придошлата река го откъснал . Мощното течение дълбаело неуморно в основата на скалистата долина. Момата дълго мислила и накрая нагазила в реката, заедно с натовареното муле. От тежкият товар мулето не можело да помръдне и придошлите буйни води го отнесли, заедно с младата годеница. Името си воденицата получила именно от момата - след женитбата тя щяла да носи името „Ресимка".

След време се появява и "Рашницата"(Хромела), състоящ се от два кръгли камъка – горен и долен с диаметър около 50 см. дебелината на всеки от камъните е около 7-8 см. Долният камък има в средата дупка, в която е забито дърво, в което има забит пирон. Този пирон служи за ос на малка дъсчица. Горният камък има отвор в центъра си , в който отвор влиза тази дъсчица и го държи за да не се измества от оста при въртене. През този отвор се пуска с ръка по малко жито и същевременно се върти горният камък. За да става по-лесно въртенето, горният камък е снабден с дървена дръжка.
Гърнати е целогодишно посещавано от български и чуждестранни туристи, привлечени от девствената природа, архитектурните паметници, запазените традиции, богатото културно наследство и традиционното родопско гостоприемство.

Comment

Неделя, 28 Декември 2014 00:00

Счупената планина - град Джебел

Забележителностите в Родопите нямат край. Колкото и да си мислим, че няма какво да видим повече в Родопите, то винаги се оказва, че има още и още. Поредната обиколка в Родопите ни изправи пред Счупената планина. Тя се намира в Източните Родопи в района на град Джебел. Това е висок хълм, от който сякаш е отчупено парче.
 
 
Счупването е резултат на тектонско отместване, образувано от огромно свлачище, активирано от незапомнени валежи. От поколение на поколение се предава спомена за силния пукот, с който се е отцепила тази част от хълма. Отчупената планина се вижда от пътя, който води от Джебел за село Воденичарско. В тази посока е и Вятърния камък край село Воденичарско и средновековната крепост “Мал асар”.
 
 

Comment

Неделя, 28 Декември 2014 00:00

Старият мост - село Кирково

Старият мост се намира в края на Кирково в местността "Баничките", където са зеленчуковите градини на селото. До там се стига като се хване изхода на Кирково в посока село Лозенградци, по стария път. Още в началото има широко място до самата река, преди градините, където има каптирани извори и където трябва да оставим автомобила.
 
 
Там има няколко изворчета, които са изведени да изтичат в реката с тръби и хванати в чешми. Само на 100-200 метра тесен черен път или по-скоро пътека, успоредно на реката, между оградите на градините ни отвежда до моста. През  пролетта и лятото, мостът ще се окаже скрит в клоните на огромните дървета и избоялата речна растителност. Но когато стигнеш до него и се изправиш пред сводовете му виждаш, че старият мост е масивен, трисводест с височина на най големият свод 5 метра.
 
 
Жалко е, че няма никакви табели, които да упътват туристите като нас, които не познават района, а имат желание да се поразходят до стария мост.
 
 

Comment

В разгара на лятото не малко туристи решават да избягат от горещините и да се скрият в прохладната планина. А едно от местата, което те брани от жаркото слънце и в същото време пълни очите и душата с красота и величественост, е девинското село Триград. Разположено в подножието на връх Мурсалица, селото изниква след тесния път, криволичещ сред скалните масиви на Триградското ждрело. Продължиш ли пътя си нататък, той ще те отведе до големи плантации, от които се носи невероятен аромат- насажденията с мурсалски чай на Любен Ушев.
 
 
„Това е истинска райска градина. Хората казват, че мурсалският чай е поникнал там, където са падали сълзите на Орфей, докато търсел своята любима Евридика. Мурсалският чай е билката за всеки и за всичко. Тя лекува, подмладява, ободрява и дава сила“, разказва Латинка Малковска – секретар на НЧ „ Изгрев“ в с. Триград, която познава миналото и традициите в родопското село, а и самата тя е любителка на лечебната билка.
Едно малко семенце е намерило своето благоприятно място тук, по варовиковите склонове на връх Мурсалица, издигащ се на 1400 м надморска височина. То дало живот на мурсалския чай, съчетал в себе си енергийната мощ на Родопите.
 
 
Любен Ушев е първият, който започва да отглежда култивирано мурсалския чай. В началото, преди близо 15 години, насадил само няколко семенца, а днес чаената му плантация – подредена и чиста, се простира на площ от близо 20 декара в село Триград. „Правя го за здравето и дълголетието на хората не само в България, а и в целия свят“, казва производителят.
Страстта си към мурсалския чай наследил от баща си, който обикалял склоновете на Мурсалица и дирел лечебната билка. След това я продавал по панаирите в Устово, в Пловдив… „С чая ни отгледа,  защото бяхме седем деца“, спомня си Ушев. Сега той предава бащиното наследство на синовете и внуците си.
Най-новата му плантация днес е на място, наречено „ Конски зъб“. За да пригоди хълмчето за засаждане на мурсалски чай, Любен Ушев и семейството му влагат много труд, но пък резултатите не закъсняват. „Тук беше само хвойни и голи скали. Над 70 самосвала пръст съм докарал.
 
Исках да докажа, че може от нищо да стане нещо. Направихме тераси, засяхме го и ето - реколтата е налице. Радвам се, че постигнах нещо хубаво за селото“, заявява с гордост 72-годишният мъж, който с прибирането на реколтата осигурява препитание на десетки триградчани.
„За г-н Ушев мога да кажа, че е много трудолюбив. В своята дейност той вложи много труд, а днес жъне успеха“, твърди Латинка Малковска и започва разказа си за чаените плантации, които са в близост до естествените находища, по сипеите, по триградските скали – там, където почвата е богата на варовик. „Когато повее вятърът в нашата планина, усещаме мириса на мащерка, на здравец, на смола, вълшебния аромат на мурсалския чай. Ако някой реши да направи герб на Триград, наред с пещерата Дяволското гърло и скалите, в него трябва да присъства и стрък мурсалски чай“, посочва секретарят на триградското читалище.
През настоящата година Любен Ушев очаква двойно по-добра реколта, тъй като и площта е двойно повече. Добивът от мурсалски чай вече е договорен, предимно за България и Русия.
 
 
А иначе за доказаните лечебните качества на чая, за съдържащите се в него 22 елемента от Менделеевата таблица, за аромата и енергийната му мощ знаят хора от целия свят – Русия, Словакия, Испания, Германия, Англия, Америка....Той помага при белодробни, бъбречни, простудни заболявания, успокоява нервната система, действа тонизиращо и имуностимулиращо. Наречен е „родопската виагра“.
Самият производител пие от лечебната билка вече 70 години. „Аз съм бивш миньор, повече от 7 години съм работил в Герзовица, само с уран. На 72 години съм и съм здрав, благодарение на този чай“, казва Ушев.
 

 
Дългогодишният труд на Любен Ушев и неговото семейство са възнаградени със славата по целия свят, с благодарността на стотици хиляди хора, намерили своя лек с мурсалския чай, с престижните награди, които заслужено са връчени на производителя.
С чаша мурсалски чай човек получава глътка здраве, сила и енергия от Родопите, а ароматът те връща отново в подножието на Мурсалица, в Триград, в големите чаени плантации, в които цъфналата билка се полюлява от вятъра и очаква да поеме своя път, да изпълни своята мисия – да дари лек на нови хора по целия свят. Защото това е чаят на здравето и дълголетието.
 
 
 
Вторник, 26 Май 2009 00:00

В село Кукувица

Обикаляйки района на село Широка лъка се присещаме за село Кукувица. Спомням си, че преди време гледах репортаж за това село и единствената му останала жителка леля Шинка. Прииска ми се да отидем там, да видим жива ли е леля Шинка или селото е опустяло. И поехме по пътя за Кукувица. Постреснахме се от черния път, но решихме че няма да се откажем. Тук таме в началото имаше някакви спомени от отдавнашна асфалтова настилка. Пътуването до Кукувица си е почти като на офроуд. На места има издигнати новички подпорни стени, личат строителни дейности започнали някога, но недовършени. Иначе гледката е приятна
.Пътят се вие сред вековна гора. Когато тя свърши се открива широка панорама. Зелени ливади, изпъстрени с пролетни цветя. В далечината заобиколени от всякъде от меките гънки на планината. Селото представлява накацали по височинките далеч една от друга самотни къщи. Това кътче не е докоснато от прогреса. Имаш усещането, че времето е спряло. Къщите са опустели. Обрасъл в бурени, клеясал трактор напомня за времената на ТКЗС-то.
kukuvitsa_002 kukuvitsa_012
Тогава Кукувица е наброявала около 150 души. Имали са си поминък, обработвали земята, отглеждали животни. Постепенно селото се обезлюдява. До преди 3 години единствения пазител на селото е леля Шинка. Колоритна личност, начетена, за която кукувчани си спомнят с приятни чувства. Но и леля Шинка се споминала на 88-годишна възраст. Сега зиме селото е пусто. А година подир година старите къщи една по една умират. Порутените сгради и довари, висящите врати, зеещите зловещо прозорци навяват тъга, на фона на дивната природа на около. Тъжно ще е ако след някоя година остане само спомена за село Кукувица.
kukuvitsa_004 kukuvitsa_025
Вървим по пътчето към хълма, тихо е и сякаш времето е спряло, като в заспалото 100 годишен сън кралство на спящата красавица. Само лаят на кучета в далечината те стреска от време на време и изважда от унеса. Вървим по пътчето към хълма. Стъпките и говора ни явно са се чули отдалеч в тишината. Чува се някой да се провиква "Има хораааа!" и зад зида на къщата се подава една колоритна личност бай Паскал Майоров. Говори бързо на типичния широколъшки диалект. Дошъл е да навести бащината си къща. Живеел си в Широка лъка, но отвреме на време през лятото отскачал до родното село, мило му е.
kukuvitsa_019 kukuvitsa_032
От спретната кокетна виличка, контрастираща с всичко наоколо, изскача симпатична двойка и ни кани на раздумка в лятната си градина. Попадаме в едно малко оазисче. Подредени цветни градинки, алеи оформени с камънчета, люлка, столчета-пънчета, розови храсти... Оказва се, че сме попаднали на писателя Георги Майоров. Срещата приятно ни изненадва. Младена Майорова ни настанява удобно в кътче за отдих и започват сладки приказки.
Писателят с охота разказва за родното си село. Какво е било някога, какво е днес. Пренася ни в един друг свят отпреди 2 века увличани в предания за събития, местности, за смели кукувчани. Увлекателно ни разказва от къде е дошло името на селото, защо има местност Мечи гроб, за любовта на Мия - дъщеря на Ключко Кехая, с овчаря Рифат... Всичко това, обаче ще пропусна умишлено, ще е по-добре да го чуете от самия Георги Майоров или да прочетете в книгата му "Люлка българска".
kukuvitsa_020 kukuvitsa_023
Самият Георги Майоров признава, че като млад бързал да избяга от родното село, да тръгне по широкия свят, да гони прогреса и да е част от него. Стремял се всячески да изкорени и родния диалект. А сега се възхищава на колорита и мекотата на родопските думи. Със съпругата му Младена живеят в София. След като се пенсионирали започнали все по често да бягат от динамичния и шумен живот в столицата. Казват, че екстрите по никакъв начин не им липсват. Създали са си най-нужните удобства. В последните години живеят наполовина в столицата, наполовина в Кукувица. Идват тук щом пукне пролетта и остават до първите снегове. Снабдяват се с провизии от Широка лъка и Девин. Младена не е родопчанка, но се влюбила в Родопите още когато за пръв път стъпила тук. Не им е скучно. Занимават се с къщата, градинката, правят си излети. Сутрин ставам рано - към 5 и пиша, после се занимавам с физически труд. Тук се чувствам чудесно, природата ме зарежда, твърди Георги Майоров.
kukuvitsa_036 kukuvitsa_034
Хубаво ще е Кукувица да се пооживи, но лошия път пречи за това. Ако пътя се оправи повече кукувчани ще се връщат към родното си място, смята Георги Майоров. Мястото е прекрасно за отдих и туризъм. Лошото е зарад пътя потвърждава и бай Паскал и добавя през плета: И питайте, вижте там къде отидоха ония пари - 250 хиляди дето уж ги дадоха за асфалтиране, пък асфалт няма?

още снимки от село Кукувица вижте в галерията

За 18-и пореден път от възстановяване честването на народния обичай "Пустове" на 1 март райковското читалище "Орфееви гори" организира общоградско тържество по случай големия християнско празник Сирни заговезни. По стара традиция на площада пред читалището бе запалена голяма орада /ритуална клада/, в която бе изгорено злото. Събралите се на празника извиха хора на няколко ката и си пожелаха здраве и берекет. В празничната програма участваха певци, танцьори и гайдари от фолклорните читалищни състави.
 
за празника: Според народните поверия Сирни заговезни обозначава границата между зимата и пролетта. Много от ритуалите и обичаите, съпътстващи празника, са с езически характер спрямо религията. Характерни такива са големите кукерски шествия, палене и прескачане на огньове.
На този ден деца и възрастни се обличат в стари дрехи, маскират си лицата, чернят се, за да не бъдат разпознати, а някои дори си правят специални костюми и маски и обикалят улиците и къщите. Ритуалът се нарича кукеруване, а участниците — кукери.
Един от традиционните ритуали през деня е искането на прошка. По–младите целуват ръка на по–възрастните и искат прошка. Вечерта цялото семейство се събира вкъщи. Целият ден е отдаден на забавленията, негов естествен завършек е организирането на игри в семейството. Традицията е след вечеря да се изпълнява обичаят „хамкане“ - закачва се варено яйце или парче бяла халва на конец за тавата и насядалите около масата да се опитват да го захапят с уста.
Друга игра от миналото е в съд с вода да се сложи ярма (смляна зърнена смес, предназначена за храна на животните), която изплува отгоре; в съда възрастните пускат по някоя пара и децата трябва да ги извадят с устата, без участието на ръцете. Около кръста на децата се навързват чанове (кукерски звънци), които дрънкат при движенията на децата.
 
 
Неделя, 19 Април 2009 00:00

На "въртяно" кафе в Златоград

Ух, ах... дивят се туристите в Златоград, които за първи път сядат в кафеджийницата на Ваня Печева в етнографския комплекс. Само тук в старовремското кафене предлагат "въртяно" кафе, приготвено на пясък. Прави се в джезвета на пясък, по стара златоградска рецепта с тайно съотношение от кафе и ръж. Затова и става с много дебел каймак, обяснява майсторката.
След като заври в пясъка се налива в чашки без дръжки. И тук идва голямата атракция и цъкането на туристите. Пейчева поставя чашките на поднос и започва да ги върти в кръг над главата си. Без да излива и капка златоградчанката развърта по десетина пъти подноса, и с по 4 чаши с кафе на него. След края на въртенето чашките не  са помръднали, а кафето си е в тях, дивят се придошлите.
"Туристите са смаяни, не могат да си го обяснят как става, смее се майсторката." Всички са убедени, че от въртенето утайката се събира по-добре на дъното на чашите. В кафенето гостите могат да видят и стари съдове за печене на кафе, както и кафемелачки от различни времена.
 
Понеделник, 20 Юли 2009 00:00

На боб по хайдушки в Солища

Бобът по хайдушки е мъжки специалитет. Понякога (за учудване) и силния пол готви с удоволствие и може да сътвори невероятни вкуснотии. Та за една такава ще ви напиша тук. Рецептата е от смолянското село Солища. Демонстрираха ни я през уикенда, по време на празника на селото - Св. Неделя. Бобът по-хайдушки се готви на открито, на огън, в гърне или менче (по родопски - харкума), както някога са го правили хайдутите.
 
Запалва се огъня, измива се хубаво съдчето, в което ще готвим. Взема се боб, най-добре от смилянския. Изчиства се. Залива се с не много вода и се закачва на специално пригодена кука над огъня да къкри бавничко.За да стане хубав боба и да няма после "ароматни" последствия от яденето му, трябва да се изхвърлят няколко води. Като заври водата се изхвърля и се налива нова. Тази процедура трябва да се повтори поне 6-7 пъти през час, за да стане гозбата перфектна, обясняват местните майстор-готвачи.
Приготвянето на вкусотията става бавно, но търпението си заслужава. Въртим се нетърпеливо покрай врящото котле, хвърляме вода подир вода и вече предусещаме апетитния аромат на гозбата. След седмата тя е напълно готова.
Тогава сваляме менчето, хвърляме боба и откачваме от куките апетитно изпеченото чеверме, с цвъртяща златиста коричка. "Ей това е боб по хайдушки", смеят се майсторите. "Хайдутин боб яде ли ?!"
Този боб по хайдушки местните чакат с нетърпение да сготвят цяла година. А в деня на празника на Солища селото потъва в димна пелена. Пред всяка къща огънят гори, а над него се върти по някое агне или шиле.
Приготвянето на чевермето е цяла наука. Лесно може да се опише как става, но само по рецепта, без опит и майсторлък, резултатът не е гарантиран. Ако нямате опит не се захващайте сами с тази сложна и финна дейност. По-добре заложете на майстор-чевермеджия, ако искате да получите онова крехко равномерно изпечено месо с хрупкава коричка, дето се топи в устата.Както вече споменахме печенето на чевермето (бобът по хайдушки) продължава 6-7 часа на бавен огън, за да стане перфектно.
Изчистеното агне/шиле се набучва на специален кол, закрепя се здраво с гвоздеи, а коремът се зашива здраво и плътно, така че вътре да не влиза въздух. "Така се получава вакуум и отвътре месото се задушава, а отвън се пече", обясняват майстор-чевермеджиите.Предните крака се прибират, така че да не изгарят. На няколко места се правят дупки с нож, в които се поставя солта. Закачва се до огъня и започва голямото въртене. Тежка и уморителна дейност, но много приятна. Пропуснах да спомена сред необходимите продукти няколко по-големи галона бира. Те са задължителни. Но не за агнето, а за чевермеджиите.
 
Страница 1 от 21
 
Всички маршрути и забележителности описани в този сайт са посетени от екип на Родопа планина. Информацията в този сайт може да служи единствено и само като ориентир и не може да бъде използвана за сериозни планирания и научни трудове. Много от маршрутите и забележителностите описани в този сайт са трудно достъпни и Ви препоръчваме да се информирате за актуалното състояние на маршрута или забележителността от най-близкия туристически информационен център преди да предприемете пътуване. Източник на информация за статиите в този сайт са официалните информационни табла на съответната забележителност, разкази на местни хора, както и лични наблюдения на екипа на Родопа планина. 
 

 
Всички фото, видео и текстови материали в този сайт са собственост на СМОЛЯН ДНЕС! освен в случаите, когато изрично  е посочен друг автор. Всяко копиране и репродуциране на тези материали без изричното писмено съгласие на СМОЛЯН ДНЕС!  се преследва по "Закона за авторското право и сродните му права", както и по "Закона за защита на конкуренцията". Уеб дизайн СМОЛЯН ДНЕС!